Приключенията на един странстващ разказ

lost in translation

2010-10-12T11:23:00.003+03:00

Sometimes all it takes to really feel is hit your toe hard enough.

mississippi

2010-09-29T19:19:00.001+03:00

Чертая квадрат.
Ограждам се в него.
Поглеждам нагоре и виждам неговата проекция.
Завъртам се в кръг.
Четири линии гледат лукаво.
Мога да седна и да разсъждавам, но мога и да си измисля игра.
Емаа-еса-са...

Да играем на ластик с празни мисли.

24/12/09

2009-12-24T17:57:00.002+02:00

Днес в едно фото студио попаднах на един килограм мандарини, 5 банана и тихо питане за цветна лента Кодак + две батерии. Но не натюрмортът бе това, което ми направи впечатление. Деликатна дама и плах господин с изключително почтен вид взеха лентата с внимание. Фини хора, срещнали груб живот.

Аз като един истински странстващ разказ, не съм особено голям почитател на Коледа, но тази мила двойка ме накара да се усмихна. Искрено се надявам и те да гледат усмихнати на всичките 24 кадъра от лентата, а вие да не триете щастие.

Поздрави,
Един странстващ разказ

Дългоочаквана среща

2009-12-23T14:00:00.002+02:00

Днес срещнах странстващия разказ. Той изяви желание да споделя впечатленията от пътешествията си тук.

Странстващият разказ е просто обективен наблюдател. Не очаквайте от него коментари - вродената му деликатност и свободолюбивостта му не биха позволили проява на отношение.

Странстващият разказ не следва план и ограничения. Той говори, само когато иска.

Sneezes from London and Paris

2009-05-01T12:01:00.000+03:00

Meow meow

2009-04-25T17:28:00.000+03:00

This is meowesome! I just can't stop meowing all day long :)

Там

2009-03-04T01:13:00.002+02:00

Мина много време откакто ме няма и днес с радост и почуда установявам, че ароматът на лилии все още витае в стаята на моето детство. Не съм там, но стените ме дишат.

Откритие

2008-12-02T10:11:00.001+02:00

Бръкнах в джоба на палтото си и открих надежда. Продължих напред по улицата, спъвайки се в есената шума и на ъгъла с третата пряка завих, следвайки пътя на вятъра. Въздухът пламенно пееше езическа песен, а листата танцуваха електрически танц. Не усещах студ в костите си, защото в джоба си имах надежда, а в очите – красота.

Това се случи отдавна, вече не помня точно кога, но още нося със себе си топлината на онзи следобед. Днес навън е студено, аз стоя до прозореца и чакам с нетърпението на дете есенната мъгла. Знам, че след нея е нищото, но се усмихвам, защото в джоба си имах надеждата, а в ушите ми ехти смях, събиран с радост по целия път.

На ъгъла с третата пряка завих рязко, не помня наляво или надясно, но това вече няма значение. Малко коте си играеше с шумата, а свраките огласяха дърветата с веселото си грачене. Никога не съм се чувствала толкова безгрижна, дори в разгара на лятото. Затичах се след вятъра. Не успях да го догоня, но го попих с върховете на пръстите си. Той е още тук с мен. В този забравен следобед ми показа цветове, за които дотогава бях държала очите си затворени и музика, която не подозирах, че съществува.

Сега стоя до прозореца и се усмихвам, защото това е всичко, което има значение. Надеждата отдавна не е в джоба ми - подарих следобеда на някой друг. Дано носи радостта със себе си днес.

Благотворителност

2008-12-01T15:17:00.007+02:00

Навън застудя и замириса на най-досадния от всички празници – Коледа. Както можеше да се очаква, с това не ме сполетя ненадейна радост – всяка година по това време ми се налага да се боря с отегчение и сметки за бъдещето, които никога не ми излизат. Обикновено за разнообразие започвам да се занимавам с разни пълни щуротии, които се предполага, че ще ме разсеят. Тази година съм на вълна благотворителност. Няма да споменавам семейни спонсори, сиропиталища, бездомници и коледни базари – те са по подразбиране.

По-миналия петък малко след експлозията от смях около едни пръчици с пармиджано, покрай нашата маса мина една жена със стръкчета здравец. Л. я изгледа злобно, наведе глава и започна да реди някакви ужасни неща по нейн адрес под носа си. Човекът асоциирал въпросната дама с голямо лично нещастие. Типично по мой маниер мило поздравих жената, изчаках я да отмине и сдъвках нищо неподозиращия Л., всъщност направо му изнесох нравоучителна беседа. Вбесявам се, когато някой се отнася с неуважение или снизхождение към хора в беда. Грозно и нечестно е.

Не знам дали някога ви се е случвало да изпадате в дилема относно събдата на стар пуловер, който навремето ви е бил особено мил, но като всяко едно нещо на този свят се е протъркал, омалял ви е, а и е ужасно старомоден. Рядко си губя времето в подобни размисли, обикновено директно се разделям с ненужната вещ. Все пак имам един живот и не ми се иска да го превръщам в склад – на предмети, на хора или на спомени. Всички тези имат свойството да стават еднакво ненужни, когато остареят.

Преди време направих подобна чистка и всичко си изглеждаше много ясно и подредено, докато миналата събота един пуловер не изпълзя от килера. Първоначално се стъписах – мислех, че няма как това да се случи. Обзе ме странна несигурност, която винаги е най-сигурният предвестник на буря. Изпаднах в бяс и в унисон с коледните празници го избих на чудовищна благотворителност. Казах на пуловерът колко незначителен и раздърпан е всъщност и го попитах защо не оценява престоя си в чистилището – все пак отдавна можеше да е на боклука. Понякога не си давам сметка как с думи разнищвам пуловери и наранявам хора. И всичко това, продиктувано от привидно великодушие.

Радвам се, че този път успях да се осъзная и се опитах да хвана бримката навреме с едно искрено извинение. Реших, че след като пуловерът, съзнателно или не, е успял да се пребори и да остане в килера вместо да хване пътя към забравата, е редно да си го прибера обратно. Понякога просто не можеш да го изхвърлиш, макар и да не знаеш какво точно ще правиш с него и предпочиташ да си го влачиш със себе си.

Този пуловер ме е спасявал в студени зими или поне аз така си мисля, повлияна от оптимизма на някакви спомени. Сега е мой ред да направя нещо за него и няма да го оставя на декемврийския студ.

見ぬが花

2008-11-14T14:06:00.000+02:00

Хората винаги остават излъгани от собствените си мечти, затова не бива да мечтаят.

Амаранта

2008-10-28T17:55:00.001+02:00

Тя е отегчена. До смърт. Стои и недоумява какво да прави с празния си поглед, но дори това не й се струва достатъчно интересно. Не може да измисли нещо и почти е убедена, че няма и да успее, защото всичко някак й се изплъзва. Мислите й се реят бавно и също толкова отегчено, а в редките моменти, в които успяват да хванат посока, сякаш полудяват. Започват да се въртят в концентрични кръгове, да танцуват в чудни спирали, да я влачат безмилостно назад към времето, когато тя дори не подозираше, че отегчението съществува. Амаранта е изнервена. Изправя се рязко и се пита с едва доловима нотка на задоволство – не е ли това напредък, ето, досадата си има компания. Глупачките, както тя обича да нарича мислите си напоследък, започват да вдигат невъобразим шум отново. Пропъжда ги.

Присвива очи и поглежда към обедното слънце. В дните, когато облаците бяха от памук, небето - синьо като радост (да, радостта е синя!) и все още чуваше шарените птици, Амаранта обичаше да играе със слънцето с часове. Препускаше с колелото по алеите с тополи и го гонеше, докато болката в очите й не станеше нетърпима. Бърз поглед встрани и пухчетата на тополите се превръщаха в малки танцуващи феи, преливащи в цветовете на дъгата. О, дъгата! Дълги дни от дългото лято преминаваха в търсене на тайния път до тази магическа шарена лента. Дори си беше нарисувала старите кецове в седемте цвята с акварелни боички, които падаха след всеки дъжд. Когато се разхождаш по дъгата, трябва да си като нея, мислеше си Амаранта, докато препускаше в поредната експедиция. Обичаше да крои планове, легнала във високата трева. Жуженето на бръмбарите я хипнотизираше и на няколко пъти й се случи да сънува, че се разхожда по дъгата – сънища толкова реални, че дори днес момичето с празен поглед би се учудило, ако някой му кажеше, че не е истина.

Амаранта се чувства безпомощна. Не знае как да се справи с тази непозната и безкрайна нова земя. Глупачките вече не й се струват толкова глупави, може би е време да ги послуша. Ляга във високата трева и се ослушва - някъде в далечината се мотае забързан майски бръмбар, а земните червеи дълбаят лабиринт. Стрък трева гъделичка челото й. Вятърът пръв известява дъждовните облаци, носещи буря. Амаранта се усмихва. Вече знае, че е излишно да вярва в чуждите истини, когато нейните са толкова прекрасни. Затваря очи. Останалото е мрак.

There she goes again!

2008-08-18T18:37:00.002+03:00

Приятно е, когато се събудиш сутрин да виждаш човек, когото познаваш. Не ми се беше случвало доста дълго време, но напоследък със задоволство забелязвам, че Елисавета отново е при мен :)

Тя се върна и светът се завъртя по веселия и непредсказуем начин, който толкова много ми липсваше. Живот, в който пропадналите планове не разочароват, а неизменно се превръщат в основа за нови вълнуващи приключения и скуката не е добър гост. Извадих късмет, защото обстоятелствата не бяха особено мили към моя старателно планиран от месеци график, но с Елисавета мислим да им се изхилим в лицето съвсем скоро. Щастливо момиче съм.

Естествено, продължавам да мрънкам без основание и да прекарвам в странен, понякога леко горчив унес първите няколко часа от сутринта, но и тук има промяна – лиших се от монотонността, а и омразните ми ранни работни утрини вече трудно биха могли да предопределят целите ми дни.

Една позната вчера ехидно ми заяви, че лятото е свършило и може би трябва да й вярваме предвид факта, че ваканцията й е към края си. На това изказване без Елисавета сигурно щях да я удостоя със съскане и недоволство, но моята най-вярна приятелка отново е тук и аз знам, че всичко е такова, каквото трябва да бъде – прекрасно.

Addicted to

2008-08-06T19:11:00.001+03:00

The Broken Hearts - Black Cat

À la claire fontaine

2008-07-17T12:24:00.008+03:00

I just can't stop listening to this song. My mother used to sing it to me when I was little. I watched The Painted Veil last night and it all came back to me.

À la claire fontaine

À la claire fontaine,
M'en allant promener
J'ai trouvé l'eau si belle
Que je m'y suis baigné

Il y a longtemps que je t'aime
Jamais je ne t'oublierai

Sous les feuilles d'un chêne,
Je me suis fait sécher
Sur la plus haute branche,
Un rossignol chantait

Il y a longtemps que je t'aime
Jamais je ne t'oublierai

Chante rossignol, chante,
Toi qui as le cœur gai
Tu as le cœur à rire,
Moi je l'ai à pleurer

Il y a longtemps que je t'aime
Jamais je ne t'oublierai

J'ai perdu mon amie,
Sans l'avoir mérité
Pour un bouquet de roses,
Que je lui refusai

Il y a longtemps que je t'aime
Jamais je ne t'oublierai

Je voudrais que la rose,
Fût encore au rosier
Et que ma douce amie
Fût encore à m'aimer

Il y a longtemps que je t'aime
Jamais je ne t'oublierai

Бла бла бла

2008-07-15T19:03:00.003+03:00

- Глей са, к’во е положението, – Рада както обикновено си въобразява, че знае всичко и не иска да ме остави да правя каквото си искам, та от половин час съм свидетел на безпомощните й напъни да ме убеди в своята безпрекословна и свята правота – ти, миличка, цял живот си се ползвала от привилегии и зат'ва не можеш да проумееш как функционира светът...

Туш! А всичко почна съвсем невинно. Пита ме как съм и аз й казах, че не знам точно, но подозирам, че съм изморена и доволна, но някак недостатъчно. Такова състояние в категориите на Рада се оказа, че явно не съществува и тя няма да спре, докато не се съглася с нея. Да, ама днес не ми е до съгласие с никого, така че ми остава да се моля да се умори и да прегракне, или някой по-достоен от мен кретен да й съобщи за подвизите си по телефона. Много я обичам, ама ме уморява.

- То не е никак лесно и не ми се хили така, ако обичаш. Аз всичко това за твое добро го казвам. Абсолютен инат си и това в крайна сметка ще те затрие. Умна си, готина си, к’ъв ти е проблемът? Ти знаеш ли какво видях оня ден, че си ми се затръшкала така? А?! Значи вървя си аз по улицата с Милена и тя както обикновено ми дудне за оня, невъзможната любов, и на мене вече леко почва да ми става нервно, щото не са само нейните измишльотини на тоя свят, и въздух си трябва някак, и тишина. Та вървим си и се чудя как да не я цапардосам и изведнъж някой почва да крещи като луд: Радаааааа! Радааааа! и на мен естествено ми просветва - т’ва означава, че Милена, ще - не ще, ще млъкне и се обръщам към виковете. О-ообачее кой мислиш, че виждам? Я, да те видим дали ще познаеш!

С известно облекчение, нали Милена е под прицел, смотолевям:

- Ми не знам, Ра, да не е някое старо гадже?

Рада почва да се хили заговорнически и с огромна възбуда ми изтърсва някакво име, което не ми говори абсолютно нищо. Поглеждам я тъпо и се чудя на тържествуващата й физиономия:

- Калина? Амии, не се сещам. Съжалявам. Виждала ли съм я?

Рада може да си повдига само едната вежда, за което винаги тайно съм й завиждала, и сега отново вещо го прави, та на мен пак ми става някак неудобно от моята непросветеност - тази Калина явно е важна.

- Значи, помниш ли го Данаил?, - кимам утвърдително и тя продължава – ми това хипи след като ме заряза се хвана с една мадама, която впоследствие се оказа, че е съученичка на сестра ми от 22-о, тя Мила нали беше една година там при тия, та мадамата аз отлично я знам, щото беше по онова време много яка – и красива, и с мозък - абе, един път! Та ето ти я Калина. Татко й беше дипломат някъде по арабските държави и съответно тя си растеше с малко контрол и с много пари тогава. Ама пак ти казвам, т’ва не ти е някоя тъпа кифла, все пак момичето си беше образовано, възпитано и умно. Още не знам как се хвана тогава с това обрасло хипи Данаил. Честно – нямам идея. След време чух, че й бил бил шута, което също си е леко озадачаващо. Знаеш го к'ъв емоционален беше тоя, пфу, мамка му, а мен как ме изигра! Та ей тая мадама ме спаси от хленчовете на Милена...

Опитвам се да изимитирам заинтригуван поглед, докато всъщност броя точките на покривката и ги категоризирам по размери и цветове, а Рада се гмурва отново в своя разказ:

- Гледам аз едно момиче търчи към мене, веят се някакви шарени поли и шалове, абе като цветен облак от воали, ама викащ. Приближава се стремглаво и буквално ме помита по тротоара. Съвземам се някакси от шока и разпознавам Калина. Ние с нея никога не сме били на нещо повече от здравей-здрасти, та доста ме изненада. Шаловете й хич няма и да ги коментирам, хихи. Та въпросната Калина изсипва върху мен някакъв невъобразим поток от думи и така научавам последните й 5 години – да не повярваш, че такъв многословен човек може да говори синтезирано, хм. Оженили се преди 3 години с Данаил, ама той вече не бил същият – не се занимавал с интелектуална дейност и много цапал и разхвърлял в къщата. Не можел да си намери работа, по цял ден лежал вкъщи и джиткал някакви игри, а за капак май имал и странични развлечения, ако разбираш какво имам предвид. И ето сега, Калина била принудена да работи на няколко места, за да свържат двата края. Продаваше банички, за да не й се налага да проси от баща си. Ей, това си е момиче с достойнство, ще замълчим за шаловете, ама не разбирам що го търпи тоя безполезник?! Живота си съсипва.

Стряскам се, защото предусещам как отново ще връхлети върху мен.

- Ей, за т’ва си говорим. А ти, тука за някакви глупости се притесняваш! Не цениш това, което имаш и т'ва си е!

- Ама аз, ама аз нито в един момент не съм се оплаквала. Казах ти - добре съм. Просто съм уморена, но не прекалено и съответно не съм съвсем доволна... Абе, добре съм, лошо се изразявам просто...

- Неблагодарност и точка! – процежда Рада триумфално и тръгва да си налее вода.

Звъни се на вратата. Отивам да видя кой е и развълнуваният глас на Милена се разнася по домофона, с пращене и съскане. Отварям й и тръгвам с облекчение към дивана – Милена ще дойде със своите истории и най-накрая ще се сложи край на инквизицията.

Чуват се стъпки и в апартамента прокънтява протяжното:

- А той ме заряза, заради друга без дори да сме ходили! Представяте ли си?! Бясна съм!

Рада ме поглежда безпомощно и решава да замълчи. Сега започва часът на Милена.

Някога,

2008-07-10T17:02:00.001+03:00

когато дъвките бяха идеални, а лисиците рекламираха шоколад, сервирах кафе от кал и сладки от цветя. Разказвах странни истории на въображаем език. Правех се на гимнастичка над домашното гробище за хамстери в градинката пред блока. Слагах си пачката и танцувах до припадък пред възхитения поглед на съседчето, нечувало класическа музика досега, примамено ловко с обещания за лимонадено шампанско. Когато Сандра беше икона, а дракони изпълваха песните на Жан Мишел Жар, вярвах, че съм принцеса. Вярвам и днес. Водех смело кварталната банда, вършех беля след беля. Омайвах всички съседки и тайно им берях розите. Мечтаех да порасна голяма. И въздухът бе красота.

Къде е този въздух сега?

Откъде накъде?

2008-07-08T20:28:00.000+03:00

Откъде накъде? Ей това нещо не му излизаше от главата.

Филип е на 26 години и пуши цигари. Филип обича силните усещания, но невидими пречки, които простосмъртните условно наричат страх, цял живот са го спирали да вземе това, което иска. Затова пуши силни цигари и ги усеща силно.

Филип не знае какво иска от живота си. Губи прекалено много време в мисли по този въпрос и обикновено протяжните часове на размишление се осмислят с дълбоко вдишване от успокоителната цигара и препълнен пепелник.

Филип се страхува от смъртта. И това вече е страх, истински и осезаем. Понякога грапав, понякога лепкав, понякога хлъзгав, а друг път просто чист. Когато мислите не водят битката, наречена изграждане на план за живота и систематизация на желанията, се занимават с преповтаряне на внимателно наизустените текстове от оръфания медицински учебник, който е фамилно наследство на нечие друго семейство, изтъргувано преди няколко години на Славейков срещу 5 лева. Книгата е доста старичка, а медицината напредва бързо, но някак е хубаво да виждаш латинските термини и върху пожълтяла хартия – в интернет има всичко останало.

Филип обича да говори дълго за страховете и чувствата си, но никога не е искрен, защото никога не е наясно с това, което изпитва. Когато нещо не му изнася – мълчи. Понеже животът по презумпция е несправедлив и гаден, мълчи често.

Миналата неделя се събуди със странното усещане, че е твърде рано и беше прав. Филип не обича сутрините – някак прекалено организирани са и винаги се втурват нахално в личното му пространство в отчаяни опити да приведат в ред повсеместния хаос. Филип не е експериментатор, макар че тайно се надява, че е, и не се дразни от хаоса. Някой ден може и да го подреди, но трябва да е сигурен в решението си – не иска да сбърка, защото това би коствало нови главоблъсканици. Намерил е сигурно убежище от всички неволи, въпроси и недоволства – сънят. Решението е почти идеално като изключим сънищата. Филип не обича да сънува и има късмет – обикновено се събужда с промит от нищото мозък, но има и едни други сутрини, носещи неприятния вкус на съня. Проблемът с глупавите нощни видения е, че никога не са неутрални - вижда само кошмари и мечти.

Филип не може да се определи с една дума, но има дни, в които тайно подозира, че тази дума е „разочарование”. След такива прозрения обикновено мрънка час-два на някой под ръка, по възможност приятел с психични проблеми, на фона на които думата започва да избледнява, после изяжда сандвичите на милата лелка в кафето зад ъгъла, пие кола лайт (понеже така може и да си отложи с някой друг час смъртта) и пуши цигара, чиито ефекти няма да споменаваме, защото не искаме да огорчаваме нашия герой.

Когато беше малък всички квартални лелки ахкаха, че е мил и прекрасен, учителките трепреха от възхита колко е прилежен, а семейството му с достолепие отбелязваше, че е почти гениален. И докато всички мислеха колко щастлив е малкият ни герой, това малко подло „почти” го измъчваше тайно, без дори да подозира. Ходеше на училище с прилежно подготвено домашно, свиреше на пиано като дете ангел, прекарваше дълги часове в гълтане на енциклопедии и безразборно подбрани книги от семейната библиотека, намери си хобита и всичко това, за да се оразличи. Истината е, че Филип наистина беше добро и будно дете, почти гений, и бе жаден за знания, привлечен от новото и неизвестното, но нищо от това, което откри, не го вълнуваше истински. Идеален на вид, умираше от ужас, че тази огромна незапълнена пукнатина си личи от пръв поглед. Впоследствие се отдаде на странни тайни навици, които не откри на никой, но продължи да се грижи за безупречния си публичен образ. Не успя да направи нищо кой знае колко вълнуващо, но пък малките собствени тайни придаваха загадъчен блясък на очите му или поне така си мислеше той.

Филип е обикновено 26-годишно момче, което пуши цигари. Иска да бъде различен, силен и изненадващ за себе си и околните, иска да бъде неповторим, иска да открие неща неоткрити за простосмъртните, иска да усети силно вълнение и да вкуси победи, защото се страхува до смърт да умре обикновен. Пали нова цигара и потъва в мисли за неясното бъдеще, което по навик вече не само го изкушава, но и плаши. Откъде накъде още не знам?, - пита се той. И докато вдишва силния тръпчив аромат на догарящата цигара, животът си минава, следвайки неумолимия ход на времето. А Филип е това, което иска да бъде, просто се страхува да го осъзнае.

March & matches

2008-03-13T13:46:00.000+02:00

Мразя март. Месецът, в който никога нищо не си е на мястото.

Мразя да съм объркана. Бих искала да измисля система за подреждане и систематизация, нещо като библиотечен каталог. А ако не успея - да изгоря всичко, точно като Александрийската библиотека.

От известно време насам колекционирам кибрити. Колекцията ми все още е малка и честно казано, не е нищо особено, но ми дава някакво странно спокойствие. Клечки - дърво и червен фосфор, които никога няма да изгорят.

Хубаво е.

Но може би ще бъде по-хубаво през април.

welcome

2007-10-26T14:22:00.000+03:00

Имам блог! Сега остава да напиша нещо в него :)
Избирам да започна със:

Здравейте!,

така повелява възпитанието ми, а много скоро ще разберете, освен ако мързелът ми не повели друго, че то е станало основен двигател на всичко, което правя и мисля, до степен, в която пречи и самата аз започвам да се питам нормално ли е. Началото е ужасно, да се надяваме на не толкова ужасно развитие.